Д-р Александър Симидчиев пред ФАКТИ: Не ни липсват донори, губим информацията за тях

България продължава да се сблъсква със сериозни проблеми в донорството и трансплантациите. Недостатъчната координация между болниците, липсата на ясна институционална отговорност и съмненията в надеждността на системата ограничават възможностите за спасяване на човешки животи. Защо страната ни не успява да реализира потенциала си, как може да се подобри организацията на донорството и необходимо ли е хората да могат изрично да заявяват съгласието си да бъдат донори? Пред ФАКТИ говори д-р Александър Симидчиев, депутат от „Да, България“. Д-р Симидчиев бе лектор в 25-тата национална среща на фондация „Медии Общество Семейство Традиции“ (МОСТ), проведена в „Албена“, която бе под наслов „Животът като ценност“.

- Д-р Симидчиев, отдава трансплантациите и донорската програма в България са ви тема, но реалността е друга - само 16 донорски ситуации и 34 трансплантации за година. Къде се проваля системата?
- Точно затова е моя тема. Системата не се проваля в операционната. Българските трансплантационни екипи могат. Тя се проваля много по-рано: в интензивните отделения, когато мозъчната смърт трябва да бъде установена и съобщена. По оценки, давани и от бивш министър на здравеопазването, потенциалните донори у нас са около 280 годишно. Ние реализираме 16, тоест под 6%. Не ни липсват донори. Губим информацията за тях.
Вторият провал е институционален. Днес трансплантациите са отдел в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, без самостоятелен ръководител, бюджет и отговорност за резултата.

Когато всички отговарят, никой не отговаря.

Затова настоявам да се възстанови Изпълнителната агенция по трансплантация. Убеден съм, че при политическа воля проблемът може да се реши за година и половина – две.

- Един донор потенциално може да спаси до осем живота. Защо не се случва?
- Сметката е проста: 34 трансплантации от 16 донорски ситуации прави малко над две на донор. Значи губим дори органите на хората, чиито близки вече са казали „да“. Причините са медицински и организационни. Поддържането на донора в интензивното отделение до вземането на органите е сложна, специализирана дейност. Ако не се прави добре, органите се увреждат и стават негодни. Не за всички органи имаме развити програми и екипи. А логистиката (екипи, транспорт, денонощна координация) често зависи от ентусиазма на конкретни хора, а не от добре функционираща система.
И да не забравяме цената. Всеки нетрансплантиран бъбрек означава човек на диализа. По оценката на проф. Паскалев диализата излиза на държавата около три пъти и половина по-скъпо от един трансплантиран пациент.

- Кои са основните причини – липса на донори, организационни проблеми, недостатъчно координатори или пропуски в процеса?
- Всички изброени допринасят, но не в еднаква степен. Най-малкият проблем е липсата на потенциални донори, защото тях ги има. Основните пречки са организационни. Мозъчната смърт не се диагностицира и не се съобщава винаги и навсякъде, където тя е факт.

Болниците нямат нито ясно задължение, нито стимул да го правят.

В много болници координаторът по донорство е анестезиолог, който върши тази работа в допълнение към всичко останало, без отделено време и без адекватно заплащане. Решението е известно и работи в Испания, световният лидер с над 40 донори на милион души население. Ние сме под 3. Там има координатор във всяко интензивно отделение и всеки случай на мозъчна смърт задължително се отчита в реално време. Проверява се и всеки смъртен случай: имало ли е донорски потенциал и защо не е реализиран. Отказът на близките, около 20% у нас, е проблем, но той идва едва след всичко гореспоменато.

- Предлагате регистър на хората, които изрично са съгласни да дарят органите си. Как точно ще работи той?
- Сега има официален регистър, в който всеки може да впише несъгласието си да бъде донор. Предложението ни, по което работя с колеги в парламента, е просто: в същия регистър да може да се впише и изричното „да“. Така всеки ще може да заяви волята си, а ако не го направи, продължава както е сега.
Заявяването трябва да е лесно, при личния лекар или електронно, с електронен подпис или през личното здравно досие (еЗдраве). Волята може да се промени по всяко време и важи последно заявената. Достъп до данните има само трансплантационната координация и едва след като мозъчната смърт е установена. Никой друг и никога преди това. Тогава лекарите не питат близките „Съгласни ли сте?“, а им казват: „Вашият близък е решил да дари органите си.“ Разликата е огромна, защото семейството не носи тежестта на решението в най-тежкия си момент.

Затова изпратих в ефир съобщение на дъщеря си: „Аз желая да стана донор!“

Регистърът е институционалната форма на същото послание. По текущия брой на „съгласилите се“ можем и лесно да мониторираме ефективността на всяка кампания или програма, която цели увеличаване на броя на съгласни да дарят.

- Може ли подобен регистър действително да увеличи броя на трансплантациите, или рискуваме да създадем още една административна система?
- Честно казано, регистърът сам по себе си няма да увеличи трансплантациите. Ако мозъчната смърт не се съобщи, няма значение какво пише в който и да е регистър. Затова той е част от пакет, заедно със задължителното отчитане на мозъчната смърт и самостоятелна агенция с отговорност за резултата. Но не създаваме нова административна система. Регистърът съществува и ние само добавяме една възможност в него. Разходът е минимален, а ползата е много голяма. Първо, близките, които знаят волята на починалия, много по-рядко отказват. Това е опитът навсякъде по света. Второ, самото регистриране кара хората да говорят за донорството у дома, преди да се е случило нещастие. При сегашната ни ефективност всеки предотвратен отказ означава средно две трансплантации: два спасени живота или двама души, освободени от диализа.

- Защо в България няма реализирана трансплантация от жив донор през последната година?
- Това е най-тревожната нула в регистъра за последната година. Имаше години, в които около половината от бъбречните трансплантации у нас бяха от живи донори. През 2021 г. те бяха 14, през 2022 г. – една, а през последната година – нито една. Това е ужасно.
Хората не са спрели да искат да помогнат на близките си. Те просто заминават в чужбина, за да го направят там. Въпросът е за доверието, а една от най-сериозните пречки са вътреболничните инфекции (официално ги наричаме инфекции свързани с медицинското обслужване (ИСМО) или нозокомиални). Живият донор е здрав човек, който доброволно ляга на операционната маса, за да спаси свой близък. Ако тази жертва се провали заради тежка инфекция, от която могат да пострадат и донорът, и реципиентът, всичко се обезсмисля.
Официалната ни статистика за вътреболничните инфекции се разминава с европейските данни. Докато е така и докато болниците не докажат, че контролират инфекциите, хората ще продължат да гласуват с краката си. Затова за мен инфекциите и трансплантациите са една и съща тема и кауза.

- Кампанията „Да! За живот!“ достатъчно ефективна ли е, или България има нужда от изцяло нов подход към донорството?
- Кампаниите безспорно са нужни и уважавам хората, които влагат сили в тях. Но кампания не може да компенсира система, която не е структурирана и самообучаваща се да работи. Можем да убедим хиляди хора да кажат „да“. Но ако в болницата, в която един от тях почине, мозъчната смърт не бъде установена и съобщена, това „да“ остава неизползвано. Тогава рискуваме да изхабим доверието, което сме спечелили. Всяка кампания, трябва да може да се измерва за ефективност – и тук обратно към регистъра със съгласията.
Редът трябва да го обърнем: първо организацията в болниците и институцията, после поканата към хората и кампании. Новият подход за мен стъпва на три неща: самостоятелна агенция с отговорност, задължително отчитане на всяка мозъчна смърт и регистър на изричното съгласие. Посланието към хората трябва да е конкретно. Не абстрактното „бъдете донори“, а „кажете на близките си“.
Има задача и за нас - политиците. 923 души чакат за трансплантация, около четирима на всеки депутат. Всеки от нас може да се поинтересува, кои са те в неговия избирателен район и от колко време чакат. Това неминуемо ще побутне процесът в правилна посока.

- Как да убедим хората, че донорството е безопасно като принцип и че системата заслужава доверието им?
- Не с уговаряне, а с прозрачност. Хората трябва да знаят три неща.
Първо, донорството никога не започва, преди да е направено всичко възможно за спасяването на живота. Мозъчната смърт се установява по строг протокол от лекари, които нямат отношение към трансплантацията. Тя е необратима, това е окончателната и безвъзвратна смърт на човека.
Второ, органите се разпределят по медицински критерии чрез националния регистър на чакащите, а не по връзки и пари.
Трето, данните трябва да са публични. Искам всяка болница с интензивно отделение да публикува ежегодно колко случая на мозъчна смърт е имала, колко е съобщила, колко са станали донорски ситуации и защо останалите не са. Когато хората виждат числата, митовете губят сила.
Колкото до живото донорство, то е безопасно за внимателно подбрани донори, които се проследяват цял живот. Но точно затова държавата трябва да гарантира, че болницата няма да им навреди с инфекция, а за дарителя ще се полагат необходимите медицински грижи и след даряването.

- Каква е границата между личната воля на потенциалния донор и правото на близките да участват в решението?
- За мен границата е пределно ясна. Решението е на човека, а близките са гаранти на неговата воля, не нейни заместници. Ако някой приживе е казал „да“ или „не“, това задължително трябва да се уважи, и „да“-то, и „не“-то еднакво. Близките не бива да бъдат поставяни в положение да решават вместо него в най-тежкия момент от живота им.
Това не означава, че ги изключваме. Разговорът с тях е морално и етично задължителен. Те трябва да бъдат информирани и изслушани, да имат време и подкрепа. Но има разлика между това да кажеш на една майка „Вашият син е решил да помогне на други хора“ и да я попиташ „Вие съгласна ли сте?“. Когато волята на човека не е известна, ролята на близките е да кажат какво той би искал, а не какво те искат. Затова най-доброто, което всеки може да направи още днес, без да чака закон, е да каже на семейството си. Едно съобщение е достатъчно.